Лично Творчество

Дискусията в/ъв "Кътчето на ораторите" е започната от KARAKONJO на 29.11.17.

Скъпи форум потребители,

Ако вие искате да се включите активно във форума и да участвате в дискусиите, или искате да започнете своя собствена тема, първо ще трябва да влезете в играта. Моля, регистрирайте се, ако нямате собствен акаунт. Ние очакваме с нетърпение следващото ви посещение във форума! Играйте тук
  1. KARAKONJO

    KARAKONJO Адмирал

    Доста се чудя къде ли й е мястото на подобна тема. Дали би имало интерес към подобна?
    Дали би имало кой да я попълва така да се каже.
    Може би има и други неразкрити творци във фермата, както се казваше един куест навремето.
    Аз съм по писането. Пиша обаче когато ме удари музата, но удари ли ме идеите текат текат, все едно някаква тенжера с идеи се е пълнила пълнила и в един момент бух - преляла. За да се пълни пак....
    Е както и да е. Идеята е да публикуваме личните си творби - картинки, скици, разкази ....
    След като аз предлагам темата, е редно да съм пурви. Фен съм на кратките разкази, а и да не са кратки, на кратки глави, така да се каже. Пради интересите ми, пиша в историческия жанр - не буквално исторически, някой идруг споменат историчски обект/субект не го прави непременно реално. Като имам и няколко разказа и статии на гейминг тематика.
    Ето първият:
    Разказ по Игра - така и не му измислих друго заглавие. Остана си така. Коя е играта? Х... А, не, не. Прочетете и отгатнете. Запалените геймъри непременно я знаят.

    ГЛАВА I Спомени в таверната
    След като влезе, цялата таверна се изпълни с гробна тишина.Силно говорeщите хора изведнъж се сепнаха при появяването му.Той си взе скъпо вино и уверено се насочи към една от масите в ъгъла. Дори птиците бяха спрели своята песен.Той бавно отпи от виното,а единственият звук, който се чуваше в малката таверна бе истеричното скърцане на входната врата.Всички хора го знаеха,въпреки че много рядко идваше по тези места.При вида му и дори само от името му хората потръпваха и гледаха да не си навлечат гнева му.Той беше един от малкото в тази околност,които нямаха кожа на лицето си.Носеше дълга, синя мантия с качулка,а изпод нея можеше да се различи голия му череп.Единствения признак,по който можеше да се установи, че в това същество имаше живот бяха двете искрящи сини светлини, скътани в дълбоката тъмнина на очните кухини на черепа му.Неговия поглед беше проницателен и много по-могъщ от каквото и да е обикновено оръжие.Всъщност той беше служил на Злото още преди да умре, такъв беше и след като го съживиха.Беше млад ,хладен и суров, с бледо лице и студен поглед. Докато отпиваше от виното, той си припомняше славното минало, когато беше изключително известен.Но след възкръсването му започнаха неговите проблеми.Никак не му вървеше.И след като се бяхя провалили едни от най-големите му планове и то благодарение на заклетия му враг Гелу,той реши да се оттегли и да се откаже да бъде лорд на Торадор.Най-сетне искаше да си почине... Мислите му бяха прекъснати от внезапното изскърцване на входната врата.В таверната влезе един добре познат на всички вампир с голо теме,рубинено червени очи и изключително дълги уши.По дрехите му личеше, че е вестоносец на императора на Торадор.Името му беше Тант. - Ааа,Сандро... - изсъска вампира - знаех си че ще те намеря тук,в таверната. - Какво искаш от мен,Тант? - каза Сандро хладно - Много добре знаеш,че се оттеглих. - Императорът те вика за нещо много важно. Заповяда спешно да се отзовеш. - Той няма да ме острави намира дори в гроба - процеди скелета през зъби, качи се на коня си и потегли към Торадор заедно с хилещия се Тант.
    ГЛАВА II Замислянето на един коварен план
    След три дена пътуване те пристигнаха в Торадор.Там отдавна ги чакаше императора. Той беше облечен по обичайния начин - голяма черна броня покриваше цялото му тяло. Вместо глава имаше черен шлем, под който съществуваше само едно пламтящо червено око. Всъщност той нямаше тяло, беше дух и затова носеше постоянно с бронята си, украсена тук-таме с човешки черепи и кости. А гласът му сякаш не излизаше от него, а съществуваше във въздуха. Много малко хора знаеха , че императорът нямаше глас, а те го чуваха , защото той се предаваше телепатично в съзнанието им. От дълги години императора не участваше в битки, а помагаше на войските си чрез магическата си мощ . Сандро влезе недоволно в покоите му, а той го посрещна, процеждайки през зъби думите: - Много добре знаеш , че не понасям чакането. И въпреки това трябваше да се забавиш толкова много. - О-о-о,съжалявам, ваше височество - рече Сандро иронично. - А вие добре знаехте, че вече не се занимавам със задачи на Злото. Карайте по същество! За какво ме извикахте? - Както знаеш - започна хладно императорът - аз нямам материя и не мога да участвам в битки. Затова искам някой достатъчно опитен и способен, който да свърши изключително важна задача. - Кажете каква е задачата, но да знаете,че няма да я приема - прошепна скелета без никакъв интерес. Императорът продължи: - Вероятно си чувал за Лазурната Планина. В нея се намира Кладенеца на Съдбата. Ако го завладеем, ще можем да променим съдбата и с нейна помощ да победим легионите на Катерине и проклетите хвъркати грозници - ангелите. Трябва да знаеш, че Лазурната Планина може да бъде видяна единствено от този, който притежава скалтар. Съществуват само два такива камъка и аз притежавам единия от тях. Но… - Знаех си, че все нещо ще трябва да попречи. - …Гелу е открил другия скалтар и е на поход към планината.Той е съюзник на Катерине и ако намери Кладенеца на Съдбата Торадор ще бъде изравнен със земята. В Сандро се зародиха мрачни помисли. Гелу отново се намесваше. Раздразнен, той попита: - Защо не тръгнем с цялата си войска и да го разгромим веднъж за винаги? - Защото Катерине може всеки момент да се довлече и войската ще ми трябва. Но съм ти приготвил една част от нея - каза императорът, правейки знак на Сандро да погледне през прозореца. Сандро погледна и яростно запротестира: - Как тогава очаквате да победя Гелу с тази мизерна армия? - В гората Грийнтейл има едно дърво на знанието, което... - Дърво на знанието?! - не се въздържа Сандро-Мислех, че са изчезнали преди хиляди години след опустошителните походи на орките. -Уайзъл е последният оцелял. Та ти ще му занесеш десет авера... - Но те са много ценни за вас -прекъсна го Сандро. - С тях вие си поддържате магическата мощ. - Кладенеца е по важен за мен. Изречи тези слова на валански език - каза императора, подавайки му един свитък - и Уайзъл ще те научи на магията “Мираж”...
    -“Мираж”!? - прекъсна го за пореден път Сандро-Тази магия е толкова могъща, че и най-добрите магьосници не могат да я предизвикат. -И с нейна помощ... -Не! Не ми казвайте! Знам какво да направя.Приемам предложението. Дори не искам награда.Този път съм сигурен, че ще се справя.Ще разгромя Гелу.Хрумна ми чудесен план. -Сигурен ли си? Защото аз ще те посъветвам... -В живота си не съм бил по-сигурен - каза Сандро, излизайки уверено от покоите на императора. А армията му вече го чакаше.
    ГЛАВА III Уайзъл
    След седемдневно пътуване Сандро най-сетне достигна мястото, за което му беше съобщил императора. Намираше се някъде из недрата на гората Грийнтейл. Птичият глъч огласяше цялата местност.Това не радваше много Сандро, защото той обичаше тишината. Най-накрая той застана пред един огромен и величествен дъб. Беше поне десет пъти по-висок от скелета.Сандро веднага позна, че това е Уайзъл.Той лесно доляваше всякакви признаци на магия. И след миг той вече беше извадил свитъка и силно говореше: -Ас жамин ду гувенар, Уайзъл мен торин горесеен. Ду самин козгоре трее то нойлидж. И изведнъж дървото се размърда. Кората му започна да се движи и в нея се разтвориха две огромни, сияещи изумрудено-зелени очи.Уайзъл знаеше почти всичко. Знаеше дори за какво е дошъл Сандро. Но не искаше да се разкрива, защото беше последното дърво на знанието.Сандро понечи да го заговори, но Уайзъл го изпревари: - Значи ти трябва магията "Мираж" - в този момент от короната на дървото падна един свитък. - Вземи този свитък.В него е описано как да използваш магията. Остави аверите до корените ми - продължи Уайзъл, знаейки , че Сандро носи десетте камъка Скелетът прибра свитъка и направи това, което му каза дървото. А то с помощта на корените си погълна аверите. И след това замря. Изглеждаше като обикновен дъб - мълчалив и неподвижен. Но Сандро беше далеч от него.Той постоянно мислеше за осъществяването на плана си. Никога не беше се чувствал по сигурен. Той препускаше решително,а по лицето му можеше да се долови нещо подобно на усмивка.
    ГЛАВА IV Битката
    След бясно препускане Сандро и армията му почти стигнаха до Лазурната Планина.Тихият вятър гладко люлееше синята му мантия.Той разтвори свитъка, който му бе даден от Уайзъл, произнесе някакви думи и размаха ръцете си. В миг пред него се озова гигантската лазурно-синя стъклена планина. В това се състоеше коварния план на Сандро. Да направи мираж на Лазурната Планина, да го сложи за примамка някъде по пътя на Гелу и да го изненада в гръб. И той постави фалшивата планина накрая на Грийнтейл, там където пътеката правеше рязък завой, защото знаеше че Гелу ще мине от там.Останало му бе само да чака. На следваща сутрин някой сръга Сандро.Той веднага се събуди. Оттекваше силен конски тропот. Най-сетне чакането му бе свършило. Гелу и войската му застанаха величествено пред миража. Армията на Гелу беше по-многобройна от тази на Сандро. Но той нямаше нищо против, защото беше сигурен, че ще успее. Гелу беше красив ,и въпреки, че бе на страната на Доброто, лицето му беше бледо и сурово и излъчваше хладина. Говореше се, че е полу-елф полу-човек. Имаше дълга оранжева коса и малък белег на лицето. А очите му бяха най-странното в него. В тях не можеше да се различи ирис или зеница. Бяха плътно черни и дълбоки. Сандро реши, че момента настъпи. Той вдигна във въздуха меча си, направен от бегемотска кост и хукна към Гелу. Армията му тръгна след него. Скелета беше на два метра от най-големия си враг. Сандро нададе боен вик и отправи смъртоносен удар.Чувстваше се като бог. И след това дойде изненадата. Мечът мина през Гелу без да му направи нищо.Чак тогава Сандро осъзна, че цялата войска на врага стоеше неподвижна и не правеше опити да се отбранява. Той не можеше да повярва и не можеше да си обясни защо. Отговорът на въпроса му не закъсня. Няколко стрели покосиха част от неговите войниците.Скелетът се обърна и съзря Гелу и армията му да ги нападат в гръб. - Мираж - помисли си Сандро - Той е направил мираж на армията си и на самият себе си. Собственият му план се бе обърнал срещу него. А Гелу вече ги бе застигнал. Сандро нямаше никакъв шанс. Битката се превърна в отстъпление. Но и двете страни не осъзнаха, че се бяха изместили на запад заради отстъпващия Сандро. Никой не бе забелязъл, че се бяха доближили до истинската Лазурна Планина. Сепна ги някакво могъщо и истерично крещене. От планината излизаха странни същества. Това бяха дракони. Лазурни дракони. Никой не можеше да повярва.Тези древни същества не бяха виждани от хиляди години. Говореше се, че били непобедими, но поради някаква причина изчезнали. Изведнъж от армията на Гелу се издигна един зелен дракон, но лазурният веднага го покоси без никакви усилия. Всичко беше неизбежно. И изведнъж Гелу вдигна меча си във въздуха. Небето се смрачи .А от него започнаха да падат огнени метеори. Гелу бе предизвикал Армагедон. Всичко в околността щеше да се унищожи, включително и Кладенеца на Съдбата.Освен Гелу и войниците му, естествено, защото той притежаваше меча "Острието на Армагедон". Всичко беше загубено. Планината се рушеше. Лазурните дракони умираха. Сандро трябваше да действа бързо. Той измърмори нещо под носа си. Около него се появи облак дим и той изчезна точно преди един огнен къс да се взриви на мястото, на което стоеше. В миговете на изчезване Сандро проклинаше всичко: себе си, Гелу, императора, лазурните дракони, Лазурната Планина, Кладенеца на Съдбата и най-вече онова проклето дърво Уайзъл,защото той беше главния виновник за провала му. Най-сетне му предстоеше малко почивка...
     
    mushnuk, joujoujouj, Annabelx и още 1 човек харесват това.
  2. KAtanasova

    KAtanasova Guest

    Браво, ти си бил талант. Макар че, да си призная честно, не го дочетох просто, защото не е моят жанр литература.Определено обаче е добре написано.
    Мен, едно време(като бях на към 20 години) ме беше тряснала яко музата да пиша, но за съжаление ми се загубиха нещата много отдавна. Остана ми само 1 стихотворение и 1 започнат и недовършен роман. Надявам се някой ден пак да се вдъхновя ида започна да пиша отново.
    Ако някога се срещнем по пътя,
    Потънал в прах и лъжи,
    Ще ме погледнеш ли в очите
    И ще ми кажеш ли “Любов, прости?“
    Дали ще ме целунеш жадно
    Под огромното синьо небе,
    Ще ме прегърнеш ли страстно,
    Както преди до бурното море?
    Дали пламъкът ще се запали
    Или всичко пепел е сега,
    Ще помниш ли още лика ми,
    Който сънуваше в нощта?
    Дали ще ми стиснеш ръката,
    Която нежно галеше преди
    Или ще се обърнеш безпощадно,
    И ще продължиш по пътя си ти?
    Между нас гореше любов голяма,
    но съдбата пътищата наши раздели,
    сега сме без души и двама
    търсим път да ни сближи.
    Поне приятелство да има
    Любов - не знаем за това,
    И когато някога се срещнем,
    Да кажеш ”Здравей, нима не ме позна?”
     
    Кико007, Zlobara, jundra и още 1 човек харесват това.
  3. KARAKONJO

    KARAKONJO Адмирал

    Ами то и аз съм така. Имам стихове, ама са писани по време на ученическите ми години.
    Не са нещо особено, обикновено се оплаквам от женките в тях.
    Имам и своя версия на монолига на Хамлет, пак посветена на жените.
    Но определено повече ми върви с немерената реч.
    Историческите ми разкази трябва да ги намеря къде са, както и статийките ми, но ето поредният по игра. Даже го публикуваха в един комютърен вестник на времето и ми изплатиха хонорар. Както и по-горния, всъщност.

    ДЕЛОТО НА ЖИВОТА

    Императорът седеше в тронната зала облечен както обикновено с дълга пурпурна мантия и слушаше отчетите на министрите си. Денят беше горещ и задушен, а съветниците му се надпреварваха да говорят един през друг да хвалят забележителните постижения на страната му. Един говореше за напредъка в културата, друг – за успехите на армията, а трети – за неизброимите богатствата в хазната. Императорът слушаше, но по едно време не издържа, вдигна глава, погледна ги смръщен и извика: - Махайте се оттук! Не мога повече да понасям празните ви брътвежи! Искам малко да остана сам. - Министрите се спогледаха. Те се учудиха от поведението му, но изпъниха желанието му и излязоха, правейки дълбоки поклони. Той дълго гледаше след тях и в продължение на няколко минути седеше неподвижен. По едно време стана и започна да крачи из празната зала. Туп – туп - стъпките му трещяха глухо по мраморния под, а ехото им дълго отекваше из празната зала. Той се разхождаше, а стъпките му бяха единствения звук, който се чуваше. По едно време отчетливото ехо утихна – той беше спрял пред голямото огледало, което висеше в масивна златна рамка на западната стена. Погледна бавно към него и се сепна от низненада. Това, който беше отсреща като че не беше той. От огледалото го гледаше един състарен, сбръчкан и грозен образ. Императорът се отврати от него. Искаше да извърне глава и да гледа на другата страна, но неможеше – образът беше по – силен от него и не го пускаше. - В какво съм се превърнал – извика той – косите му бяха посивели и оредели, кожата на лицето му беше загубила цвета си, а очите му – в тях вече не се откриваха игриви пламъчета, те одавна бяха помръкнали. - На какво съм заприличал! Виждаш ли? Виждаш ли? – той посочи с пръст към тавана и продължи - Станал съм стар и грозен, ГРОЗЕН!!! След тези думи, които той изрече с ярост, хвана близо намиращия се стол и го запрати към огледалото, което се счупи с трясък на хиляди парчета. - Животът ми е минал без да се усетя. Като чели вчера беше, когато бях млад и силен водач на малко племе и започвах да навлизам в заобикалящия ме свят, така че да овладея колкото се може повече територия за сметка на другите владетели. И закакво беше това? За какво беше всичко това? За до оцелея. Трябваше аз да съм по – бърз от тях, иначе можеше и да не доживея до днешния ден и сега да не съм повелител на целия свят, името ми вместо да блести с неземна светлина, щеше да е потънало в забрава... Докато говорешe той мина през вратите на залата, които се затвориха с трясък. След малко пресече тесния и тъмен коридор, отиде на балкона, погледна към гъмжащия от глъча град и рече: - Това – посочи с две ръце – това е делото на живота ми. Това е най – големия град на змята. Поданиците ми са доволни, живеят в разкош и охолство... Но какво ли ще стене след моята смърт? – тази мисъл мина като светкавица през главата му и той потрепера от ужас – Дали наследникът ми ще бъде достоен да управлява? Дали ще съумее да запази мира в държавата? – Лека усмивка премина през лцето му – разбира се. Та нали за това е обучаван - той е достоен и ще бъде добър водач. Императорът слезе по стълбите и се отправи към очаклващата го карета. Беше време да направи ежемесечната обиколка из столицата. Маршрутът бе един и същ вече толкова много години, а на него му се струваше че го минава за първи път. Първата спирка бяха пирамидите. Той слезе и ги погледна със затаен от възхищние дъх. Те бяха все така величествени както в деня, когато ги видя за първи път след построяването им. Времето въобще не се е отразило върху тях – помисли си той - но за сметка на това не е пожалило мен. Постоя няколко минути и се върна обратно вътре, за да продължи по пътя. Втората спирка беше библиотеката. Това бе голяма сграда от сив мрамор, а черните нишки, които го набраздяваха й придаваха някаква тайнственост. Вратите й бяха от бронз, отрупани със стари заклинателни знаци, митични животни и епични сцени. Дръжките бяха от чисто злато във форма на кентаври. Върху тях висеше масивен катнар във формата на лъвска глава с голяма разтърсена грива и уста, готова всеки момент да изръмжи. - Тя вече е неизползвема - рече си той - сякаш вчера беше изпълнена с глъчката на мъдреците, които спореха за правотата на своите теории или откриваха нови и чудновати неща. Сега обаче е пуста, понеже вече се изчепа. Той я гледа няколко минути и заповяда на кочиаша - Продължавай по – бързо, понеже съм уморен и желая да си почина. Каретата отново продължи. Тя мина покрай оракулът, който толкова пъти беше давал мъдри съвети в трудни момени и бе предсказвал бъдещето; покрай пристанището и фарът, който продължаваше все така да насочва корабите; покрай колосът, който все още смайваше чужденците с невероятните си рамери. Процесията мина и покрай пазара, съда и зърнохранилището, но владетеля не им обърна внимание – той се беше влгабил в собствените си мисли. След приключването на обиколката процесията се върна пред двореца. Императорът слезе, мина по стълбите, които водеха от първия към втория етаж и влезе в тронната зала. - Никой да не ме безпокои – рече той на слугите и бавно седна на трона, до който водеше мека и червена пътека, обсипана тук-там със златни грифони готови за скок – гербът на семейството. Колко неудобен му се струваше той сега. - Кой ме караше да тръгна на север и да нападна народа на келтите? – попита се наум той, стана и започна нервно да крачи напред-назад – Страхът – ето той. Ако не бях нападнал, можеше да станат по – могъщи от мен и да ме унищожат. Пак СТРАХЪТ ме накара да тръгна и на юг, срещу вавилонците, които бяха достигнали до съвършенства в областта на науките и технологиите, но бяха потенциална заплаха, понеже не можеше да им се вярва. Той ме накара да тръгна на поход и да ги присъединя към държавата си. А колко трудно беше това знам единствено аз. – Той погледна към голямата карта, която изобразяваше територията на неговата империя и продължи: - Отново страхът ме накара да преплувам реки и морета, да прекосявам долини и планини и да унищожавам всяка наченка на разум, която би могла да ме застраши. Който каквото ще да казва за мен в бъдеще – отсече накрая той – аз воювах цял живот, но в името на една велика кауза – благополучието и укрепването на моя народ. Аз завладях света и сега мога да сторя само едно – да отправя поглед към звездите, в търсене на други светове, които да покоря ... Той се върна до трона, седна и каза: - Аз живях добре. Аз бях достоен представител на своя род и хората винаги ще помнят ДЕЛОТО НА ЖИВОТА МИ – света, в който жвеят, без страх от зло или някаква друга заплаха. След това императорът затвори очи и се замисли. Той се върна назад в миналото, спомни радостното си детство и всички щастливи мигове от дългия си живот. Точно тогава изтече и последния миг от земния му път. Императорът усети как се издига нагоре и се отправя към един по – добър и хубав свят. Главата му се отпусна от умората, която й тежеше от толкова години, а короната падна от нея и с тих звън се удари о мраморния под ...
     
    Кико007 и mushnuk харесват това.
  4. joujoujouj

    joujoujouj Генерал

    Носталгичен полъх от недалечното минало:

    Хей, привет! На всички тука -
    здраве, щастие, сполука!
    Много ми е драго - Зойка,
    по професия - каубойка.
    Гледам сговорна дружина
    на мегдана на раздумка,
    рекох си - и аз ще мина
    да почерпя по локумка.
    Ох, да седна, да въздъхна,
    че дотътрих се едвамка
    в тоя пек! И да се пъхна
    тука на дебела сянка.
    Вземайте, не се свенете,
    докато са топли си хапнете!
    А пък аз ще ви разкажа
    как луната ни наказа:
    тази нощ по пълнолуние
    бе във фермата безумие -
    тича лудата кокошка,
    Петльо дири, иска прошка,
    че измътила яйцата
    и...джуджета резултата.
    А пък в къщата на пеперудите -
    шок и ужас..."Как?!" - се чудите.
    Майстор някакъв строител
    и къртицата - ръководител
    взели всичко да рушат,
    хотел щели да строят.
    И ленивец - мързеливец
    вика нещо и крещи,
    вместо на дървото слива
    сладичко да си поспи.
    От тоз шум и олелия
    мен глава ме заболя
    и опитах да открия
    доктор Зелева глава.
    Лутах се и най-накрая
    на Бахама го открих,
    с островитянин - калпазанин
    бира пият на тепих.
    Почнах аз да се оплаквам,
    слуша той достопочтен,
    но какво ли да очаквам -
    слуша, а не гледа мен.
    Гледа бурето с'ъс бира,
    мисли, мъдри и реши,
    че е време най-подире
    мнение да заяви:
    "Виж сега, за таз глава -
    само зелева чорба!"
    Странен доктор! Не ракия
    е причина за това
    и не съм аз махмурлия,
    да ми дава таз чорба...
    Май...напълних ви главите
    с мойте приказки безчет.
    Ще си плюя на петите -
    към оборите напред!

     
    karzil, kismit, jundra и 11 други харесват това.
  5. Annabelx

    Annabelx Велик майстор

    Поздравления!
     
  6. KARAKONJO

    KARAKONJO Адмирал

    СТАРА ПРКАЗКА

    Черният дракон ТайЧу нахлу в страната Хай през северните гори на Айс Едгъл, водейки армията на безмилостните си каменни воини. Те не знаеха нито страх, нито жалост, нито милост, безсмъртните чудовища от нефрит и яспис убиваха всеки, който се осмели да се изправи срещу водача им, и изравниха страната в търсене на последните скривалища на съпротивата. Помитаха села и цели градове, превърнаха се в пустини диви гори и плодородни провинции, каменните войници търсеха само една награда, която драконът им обеща. Намирането на истината за душата трябваше да бъде наградата на убийствените идоли, но ТайЧу, който по природа бе вечен лъжец, излъга дори най-отдадените си слуги. На този ден, когато Хай бе окончателно предаден на черния звяр, драконът ги заключени в недрата на каменна планината Хейан и след кървав ритуал той ги превърна в "мъртва" стена.
    Кралството на терор и ужас продължи три столетия, а жестокостта и гневът станаха нещо обичайно за някога цъфтящата равнина. Съседите се страхували да влязат в отношенията с дракона тиранин, а жителите страдаха от потисничество и робство. Нищо не предвещаваше спасение за народа на Хай, докато не се появи онзи, който беше наречен героя.
    Начело на група приятели и верни съюзници, той успя да срази пълчищата от чудовища, демони и хора, които бяха верни на Дракона. Достигайки до столицата на Мрака и двореца на хълма, Героят с един единствен удар на меча успя да посече Дракона-тиранин. Много хора се страхуваха, че ще успее да призове каменните си войни и да обърне битката в своя полза, но неби.
    Герият, с всеобщо одобрение, седна на трона, и сред населението се прокрадна лъч надежда, че ще настъпят по-добри времена. Вместо това дойдоха само Отчаяние и Безнадежност.
    Длъжностни лица, търговци и аротокрация, освободени от желязната хватка на царя-дракон, затънаха в междуособици и зверства, от които, разбира се, обикновените хора страдаха най-много. Съседите на Хай веднага започнаха да събират армиите си и подеха светкавични и бързи нападения на пограничните райони. Престъпници и затворници, освободени в чест на празника във връзка със смъртта на ТайЧу, наводниха пътищата, обирайки кервани и самотни пътници, а понякога дори се случваше организирани групи от големи банди да нападат и опустошават големи села и да щурмуват стените на градовете.
    Героят нямаше достатъчно сили, съюзници и умения, за да спре бунтовете, да премахне външните и вътрешните запалхи и да укрепи страната. Понякога постигаше малък, регионален успех, но, младият мъж не успя да покаже сериозността на опитите си да предотврати безредиците, опасявайки се, че може да го нарекат " последовател на Чу". Така страната потъна в анархия и отчаяние, пред които дори "царството на мрака" изглеждаше щастливо, мирно и пълно със справедливост. В градовете се разпростаниха слухове за опити да бъде ограничена властта на новия владетел а някога верните васали се оплитаха в схеми и заговори. Нямайки друг избор, младият владетел реши, че трябнва да стигне до крайност. Прониквайки в подземията на връх Хейан, той, с помощта на кръвта на мъртвия дракон, събуди чудовищните каменни слуги, верни на бившия господар. Героят им обещал всичко, което притежава, както и всичко, което някога ще притежава. И най-важното, той се закле, че ще изпълни най-тайното желание на убийците от камък и ще им помогне да получат истински души. Редовете от идоли бяха мълчаливи. Владетелят вдигна факлата си и ги огледа, но никой оттях не помръдна. Имаха студени, безизразни нефритени лица. Накрая само Саарба - командирът на каменните същеста заговори, без да помръдне от мястото си:
    - Прости ми, човече. Виждаме твоите желания и разбираме, че зад тях няма лошо намерение. Но вие самите не знаем как да се справим с нашата суперсилаю и никой няма да ни накара да се закълнем във вярност на Нов черен дракон. Ние обещахме да не се бием повече под знамето на никого и ние плащаме за това, но ние вярваме, че заслужаваме наказание за всичко, което направихме. ТайЧу искаше да унищожи всички жители на Хай, за да насели тези земи с по-послушни племена от север. Но ние му отказахме. Убивахме толкова дълго и толкова много, че дори мечтата ни за собствената ни душа спря да ни движи. Отказахме дара му, ние го оставихме сам със Съдбата и Черният дракон стана просто обикновен тиранин. Той бе твърде привързан към властта и не можа да я изостави, но, придържайки се към властта, трябваше да стане деспот, който не се грижи за страната си и не изпитва и капка загриженост за своя народ. За това платихме ужасна цена и този дълг все още не е изплатен.
     
  7. KARAKONJO

    KARAKONJO Адмирал

    АТИНСКИ ХРОНИКИЧАСТ I
    ГЛАВА I ДЕНЯТ НА ЕДИН БОГ
    Хелиос чистеше гривата на конете си. Както всяка сутрин той се готвеше за обиколката си около света и всичко, дори и най – малките подробности трябваше да бъде в изряден вид. Няколко помощници лъскаха двуколката му, но както и друг път те трябваше да се сменят за идната сутрин, понеже блясакът й заслепяваше очите им. След като всичко беше готово Хелиос се качи на двуколката и шибна повотите. Той се движеше бързо и мина покрай домовете на всички олимпийски богове. Мина и покрай домът на Зевс, който беше от мрамор, злато и слонова кост. Портите му бяха ковани от самия Хефест и смайваха с красотата и причудливите сюжети, които ги изпълваха. Гръмовержецът, който обичаше да спи до късно се събуди от блясъка и с яростен глас извика:- Ах Хелиосе, само да ми паднеш. Колко пъти съм ти казвал да не минаваш покрай моите покои! Сигурен съм, че го правиш само за да ме вбесиш. А после всички ме питат защо съм бил кисел и в лошо настроение. Как да не бъда, като никога не мога да се наспя?Хелиос обаче нямаше време да слуша гневните му думи. Той знаеше, че колкото бързо се разпалваше гневът на Зевс, още по – бързо стихваше. Затова се усмихна, погледна закачливо и продължи по пътя. Зевс погледна ядосато след него и започна да се върти в ложето си. Стискаше клепачи и се опитваше да заспи отново. Обаче като видя, че тая няма да я бъде, стана и си помисли все още ядосан:Къде е богът на съням когато ми потрябва? След това отиде в съседната зала, изми се и се облече. После слезе в долната част на двореца за закуска. На масата бяха сложени няколко бокала с нектар и съдове с амброзия – храната на боговете. Освен това имаше и няколко златни амфори, пълни с гъсто, уханно червено вино. Ароматът му беше невероятен и се разнасяше из цялото помещение. Зевс не можеше да се сдърйа повече. Той се затича към масата, хвана с две ръце амфората и започна да пие направо от нея.- Невероятно! – рече той в промеждутъците между две пийвания. По – хубаво вино не съм пил никога досега! Откъде ли се е взело?Зевс се чуди малко, но после се сети, че Дионис му беше обещал подарък от Кносос – главният град на о. Крит.- Сигурно е от там. Наистина, много добро вино. Много добро. – после пи още малко и извика на слугите. – Повикайте сеста ми Деметра. Нека дойде по една много важна работа. Слугата излезе. Зевс продължи да се храни, а след мако дойде и Деметра, богинята на плодородието. Тя беш много красива. А пък и дъщеря й в мнмента беше при нея, та богинята направо преливаше от щастие. - Викал си ме – рече тя.- Да, седни, хапни с мен. – покани я Звес. - Не, благодаря, не съм гладна.- Седни все пак. – настоя Зевс. Деметра седна. - Искам, каза Зевс, - като отпи от виното, но този път от чаша – да опиташ това вино. - Викал си ме, за да опитм това вино? Много добре знмаеш, че не пия.- Поне малко – насоя той.- Добре. – рече богинята и отпи една глътка от чашата, която й беше подадена. - Какво ще кажеш?- Много е добро. - Точно за това те повиках. Виното е от Крит, от Кносос. Искам да се отблагодаря за дара. Искам да отидеш там и да се погрижиш реколтата им да бъде не два, не три а пет пъти по добра от миналогодишната. Искам да не гладуват и да са щастливи. - Само това ли?- Да. Деметра излезе, а Зевс продължи да се храни. Слугите знаеха, че когато е в лошо насторние богът ядеше като за трима и побързаха да му поднесат още две блюда. В едниният поднос имаше три съда. Първият бе пълени с едри, отбрани, току що откъснати черни маслини, вятория - със зелени, а третия - с най – чист зехтин, в него той можеше дори да се огледа. - Хубаво – усмихна се гръмовержецът – това сигурно е от Атина. Няма да е зле да отида да я посетя по някое време.Но … след като ми мине яда. Я да видя какво има във втория съд – рече той, изяде една шепа маслини и отвори втория похлуак. Под него имаше съд, пълен с риба.- Риба! Все риба! ПИСНА МИ!!! Писна ми от тази риба! – извика Зевс и удари подноса с юмрик. Рибата отхвръкна и се разлетя из цялаа зала, някои даже се залепиха и на срещуполжната стена. – Брат ми поне веднъж не може ли да ми прати нещо друго. Ако не са риби, ще са миди или скариди. Писна ми. Не мога да ги понасям. То в морето има толкова мнпго риби. Вече толкоз години той ми праща все едни и същи. Ами то не може така. ИСКАМ разнообразие. Омръзна ми. Аз го подканвах по всякаквув начин, ама той от намек не рабира. Аз искам млада, красива морска нимфа!Точно в този момент незнайно откъде се появи Хера. - Така значи а? Прищчла ти се млада нимфа а? Нимфа а? Ще ти дам аз на тебе една нимфа. – при тези думи тя грабна амфората, хвърли я на земята и я смачка с крак. - Добре, че изпих виното. Щеше да е много жалко, ато то отиде на вятъра. – рече си наум Зевс. Хера обаче продължи:- Мълчиш, а? Как няма да мълчиш. Не очакваше да ме видиш нали? Нали? Нямаш думи. Да не мислиш, че ми е много приято като слушам, как всики шушуксат по твой адрес и обсъждат похощенията ти. То не бяха Европа, Даная, Йо... И още хиляди знайни и незнайни похщения. До кога мислиш че ще търпя това положение? До кога?Гръмовержецът страшно се разяри от тези думи. На него още не му беше минало и думите й го накараха да излезе от кожата си. Макар че беше нвгова съпруга от зората на времето той все още не беше свикнал с ревността й и едва ли някога щеше да свикне. Той най – малко от всичко обичаше да му се противоречи. А тя го правеше много често. Зевс стана. Погледна смръщено Хера, изсумтя и трясна вратите на залата. Единственото нещо, което бе в състояние да успокои бащата на боговете бе разходка по земята, из света на простосмъртните. Този път обаче тя нямаше да му донесе така желанпто спокойствие - напротив, щеше да бъде птичина за големи проблеми за човешкия род.
    ГЛАВА II ЕДНО НОВО НАЧАЛО
    Мемо стоеше на градският площад в Коринт и се взираше в една колона. Тя беше, бяла, от мрамор и в нея на пръв поглед нямаше нищо осбено освен това, че тя играеше ролята на нещо като “вестник” за коринтяни. На нея се отбелязваха всички важни съобщения и събития – с колко са се повишили цените на пазарите, кои да новите стоки, какви са приходите от износ, кой е бил убит и т. н. Когато колоната се изпълнеше и вече нямаше място за писане, тя шеще да бъде съборена, а на мястото й щеше да се постави нова. Преди около месец Мемо бе загубил рабоата си и всеки ден посещаваше колоната с надейдата, че ще се появи нещо интересно. Обаче нищо не се появяваше. До днес. Днес погледът му се спря на едно съобщение, издълбано с големи букви някуде по средата на колоната. То гласеше:Всеки ентусиаст, който не се страхува от неизвестното, Нека отиде на 1000 мили североизточно от тук за основаването на нов град. Той прочете това съобщение много пути. Препрочиташе го с такъв интерес, сякаш му бе за пръв път. Накрая се обърна, затича по улицата и се прибра в къщи. Домът му беше на края на улицата и затова нямаше кой знае колко съседи. Той отвори вратата с трясък и нахлу вътре с голямо вълнение. - Хайде – извика той на жена си – тръгваме на път. - Къде отиваме?- Ще се местим. Отиваме да търсим късмета си другаде. Жена му не каза нищо. Тя знаеше, че когато Мемо си наумеше нещо, никой не можеше да го отклони от намерението му. И така, едва дочаклал да дойде новият ден, Мемо се отправи напът на там, където според текста трябваше да се основе новият град. Той пътува дни и нощи, докато изведнъйж пътя свърши. Пред Мемо и семейството му се откри гъста гора,.чийто край не се виждаше и през която той трябваше да мине, ако искаше да стигне до целта си. - По добре да се върнем – каза жена му – явно сме объркали пътя. - Не – извика той – на прав път сме. Ще пренощуваме тук, а утре ще навлезем в гората. Мемо беше уверен в себе си. Той мечтаеше за щастливо и безоблачно бъдеще и намаше сила на света, която да го отклони от пътя му. И така, на другия ден семейството продължи пътя си. Гората, през която трябваше да минат бе дълбока и непроходима. В нея досега явно не е навлизал човек. – помисли си Мемо. Най – накрая след много дни из пущинаците те видяха края на гората. След нея пред тях се откри едно равно поле, чийто край се сливаше с хорзонта. Тревите, които го изпълваха имаха невероятен аромат, който беше напоил въздуха и носеше успокоение хората и животните. Мемо огледа околността. Той чу ромолене на вода и се насочи към звука. След малко достигна до поток и извика семейството си. Мемо огледа местността. Като почина малко, той реши да лагелува на там, а после да продължи покрай брега. Дните се точеха един след друг. Малкото поточе нарастваше и стана голяма река. От момента, в който тръгна на път беше изминало много време. Мемо хареса една поляна покрай реката и реши да лагерува там. Той си науми да остане там и да не мръдне, докато не се разбере, че е на прав път. Семейството му го послуша. От този ден мина доста време. Мемо се разхойдаше из околността. Той рамиляваше за живота си. Тъкмо мислеше, че е бил на грешен път и може би трябва да се върне обратно, когато чу глъчка. Той приближи и видя, че наблизо бяха отседнали няколко семейства. Поздрави ги и се заговори с тях. Така рабра, че е на верен път и се затича бързо към роднините си. След няколко часа път пред пътешествениците се откри една много красива местност. На това място в реката имаше много риба, полето беше голямо, от запад се простираха вековни гори и хълмове, които криеха много тайни. Мястото се хареса на заселниците. Всеки си избра терен и започна да горажда мястото, където щеше да бъде домът му. Понеже земята беше много, всеки можеше да избере толкова, колкото смяташе, че ще задоволи нуждите му. След това хората се заеха с прокарване на пътища. Първият минаваше покрай домовете и ги свързваше, вторият стигаше до гората, а третият – до брега на реката. Мемо предложи на новите си съграждани да се заемат със строежа на дъскорезница, за да имат достатъчно материал, ако случайно дойдат още семейства. Другите приеха с радост. Мемо и част от съседите му се заеха със задачата. Останалите пък постоиха нещо като временен заслон, където да се складира обработения материал. След като всичко бе завършено Мемо стана главн отговорник по работата в дъскорезницата. Той беше щастлив и доволен, понеже работата му бе отговорна. Е, заплащането щеше да е символично, но с увеличаване на населението тя щеше да се увеличи, а с нея и положението на Мемо. Новите му съграждани обаче не спряха дотук. Те знаеха, че само една дъскорезница не стига, за да се създаде един град. Затова се заеха със строежа на пожарни. Пожарникарите щяха да следят за пожари и да ги гасят, както и да се грижат те да са колкото се може по малко. Разбира се, тяхното положение щеше да е по добро, а заплата им - по висока, но на Мемо не му пукаше за това. Ето така бяха положени основите на новия град, който все още си нямаше име, но за който боговете, които всичко знаят и всичко виждат вече бяха определили велика съдба.
    ГЛАВА III ГРАДЪТ РАСТЕ
    От момента, когато Мемо бе напуснал Коринт мина много време. Никой не знаеше колко точно. Някой казваха че са минали 20, а други – 30 години. Трети пък въобще и не се интересуваха от такива неща. Това, което всички обсъждаха обаче бе, че от тогава заселниците се бяха увеличили тройно. Заедно с тях се бе увеличила работата на Мемо, както и заплата му. Един ден най – видните граждани, сред които бе и Мемо, (понеже бе от първите заселници и всички го уважаваха) се събраха и решиха, че градът им има нужда от нови сгради. Беше взето решение да се построи хамбар в близост до реката. В него щеше да се съхранява храна. Мемо предложи да се построят докове и да се лови риба, с която да се изхранват като за начало. Решението бе прието. Един от другите заселници пък, който идваше от земеделски район, предложи да научи съгражданите си как се отглежда пшеница. След кратко обсъждане и това предложението бе прието. Накрая се реши да се построи и пазар. Като за начало на него щеше да се продава само храна.Храната на града растеше. Около две години след като се проведе събранието хранилището на грда се запълни. Пости се второ, което също се напълни. Тогава за новия град чуха съседните - Термопили и Матратон. Веднъж през него мина керван от град Термопили. Хората се спряха и го заобиколиха. Търговецът каза, че ако искат храната им да не се равали и да не я изхвърлят, да построят търговски постове, за да може да я продават. Така хората щеше да получат пари за нея, а и можеше да купуват това, което нямаха. Хората приеха. Търговецът от Термопили каза, че ще се върне след шест месеца. Той щеше да купи храна, а да продава руно и вино. Хората разбраха как да построят търговски пост и се заеха със задачата. След около месеца той бе готов. Тогава през града мина и търговецът от Маратон. Той щеше да купува вино и дървесина, а да продава зехтин и сирене. С двата търговски поста, които построиха и с това, което внасяха и изнасяха харата бяха сигурни, че скоро ще привликат още граждани. Така и стана. Обаче хората нямаше да се заселят само заради храната, която получаваха. Един ден търговците от Термопили предложиха на първенците града да участва в Олимпийските игри. За целта обаче трябваше да има представители от трите класа – актьори, философи и атлети. Това обаче не бе достатъчно. Те трябваше да са много добри, за да се допуснат до престижното състезание. И така, много скоро в центъра на града се появиха основите на две нови сгради - театър и драматично училище. След тяхното заъвршване се откриха работни места за още много граждани. Театарът беше заобиколен от гардини и паркове. Хората решиха центара на града да се превърне в място, където те да могат се забавляват и почиват. Няколко месеца след построяването теата той започна да функционира. Мемо беше сред първите, които го посетиха. Той остана много доволен от забавлението. Обаче решението да се построи стадион го зарадва още повече. Той щеше да осигури добри атлети. Бяха построени и два гимнастически салона, в които те да се упражняват.Хората бяха много щастливи. Техният град им предлагаше всичко, от което имаха нужда - храна, сигурност, работа и забавления. Именно този град обаче реши да посети ядосаният Зевс. А хората дори и не подозираха, че неговото посещение щеше да сложи край на тяхното щастливо и безоблачно съществуване. Зевс влезе в града и започна да се разхожда из улиците му. Той видя хубавите сгради, хората, кото бяха щастливи и безгрижни и се усмихна. По едно време обаче се спря и се замисли. Този град си нямаше име. Той реши да поправи това. Прибра се на Олимп и свика боговете на съвет. Там той рече:- Днес аз бях на земята. Посетих един град, който има нужда от закрилник. Чакам вашите предложения. - Посейдон каза – понеже гарадът е близо до реката, а тя се влива в морето, нека аз стана покровител. Ще даря на хората богат улов и ще ги пая от нашественици по вода.- Аз обаче предлагам обилен улов на дивеч и защита по суша – рече Артемида.- Аз предлагам да даря на хората мъдрост – завърши Атина.- Има ли още? – попита Зевс. Боговете мълчаха. – Щом е така – продължи той – нека всеки от вас отиде на земята и кажете на хората това, което преложи на мен. Искам те сами да изберат своя основен покровител.Боговете се съгласиха. Първа на земята отиде Артемида. Тя направи своето предложение. Освен него обеща победи над врага, което никак не беше за изпускане. Тя обаче не направи нищо, което да бъде в пряка полза за хората. След нея на земята отиде Посейдон. Той също отправи предложението си, като го подкрепи и с чудо. Богът на морето удари с тризъбецът си една суха скала, тя се разцепи и от нея бликна извор. Водата му обаче беше солена.Последна пред хората се яви Атина. Тя обеща мъдрост, слава и сила за войниците. Тя даде на града маслиново дръвче, което веднага се отрупа с плод. Боговете се оттеглиха, а хората обсъдиха техните предложения. Не беше никак лвесно. Предложението на Артемида беше съблазнително, Пиосейдон обаче обещаваше защита по море. Тя щеше да е много полезна, особено в случаите, когато градът им се прочуеше и съседите му се полакомяха за богадствата му. Предложението на Атина се подложи на най – големи дискусии. Хората прецениха, че ако изберат нея, щяха да могат сами да отглеждат маслини и да произвеждат зехтин, а да не го купуиват от Маратон. С парите, които щяха да спестят те мислеха да закупят камъни, с които да започнат строежа на храм на богинята. След дълги обсъждания де избрана Атина. От този ден натаък гардът им щеше да се нарича така - Атина. Населението се зае с разчистване на терен, където да се построи храма. Те закупиха достатъчно голям брой камъни от Мегара, с която отскоро бяха в търговски отношения и започнаха строежа. Първо построиха основите. След тях започнаха да товарят камъни и дървесина и да строят самия храм. Работата им отне много време. На строежа се тудеха всички. Първо бяха положени основите на сградата. След тях бяха построени стените и скелето, което да ги поддържа. Когато той беше почти завършен, започна строежа на колноти. Беше решено храмът да бъде заобиколен с по един ред колони от всички страни. В чест на града, от който бе започнало всичко – Коринт, бе решено капителите да са в такъв стил. След като и те бяха завършени, се появиха корнизът, фризът и покрива. Фризът изобраяваше моменти от времето, когато боговете направиха своите предложения и начина, по който бе избрана Атина. Така хората бяха сигурни, че бъдните поколения винаги щяха да знаят откъде и как градът им е получил името си. Най – накрая храмът беше завършен. Всички хора се събраха, за да му се любуват. Пред него, между олтара се издигаха две статуи на Атина от цвтетен мрамор, а отстрани се извисяваха няколко по – малки, бронзови скулптури на богинята. Заено с храма и покровителството на богинята хората полуичха тайната за отглеждането на малсини и правенето на зехтин. Когато първата реколта бе добита, бяха построени и няколко преси за зехтин. Няколко месеца след това хората се сдобиха и с първите амфори с зехтин собствено производство. Те бяха много щастиливи от събитието и едва дочкаха идването на търговеца от Маратон. През май той дойде и както обикновено купи вино и дървесина, а продаде зехтин и сирене. Хората обаче го спряха. Те му казха:- Ние вече не желаем да купуваме зехин от вас. Ние си имаме храм на богинята Атина – те посчиха храма – и знаем как да си го произвеждаме. Затова вече не желаем да го закупуваме от вас. - Щом е така, добре – рече търговецът, но това няма да ви се размине така. Вие ще си платите скъпо за унижението, което причинихте на мен и моя град! - Той шибна мулето и подкара кервана, след което извика – Няма да оставя нещата така! Ще си платите, помнете думите ми!Хората гледаха подире му, а когато той се скри от погледът им всеки се захвана с обичайната си работа. Те не обърнаха особено внимание на заплахите му а трябваше, защото този инцидент щеше да промени завинаги живота на атиняни.